Във филтрираната реалност на социалните платформи за тъгата често не остава място. Дори когато разгръщаме леко завесите, позволявайки на зрителите да надникнат отвъд, често го правим през деформиращия филтър на токсичната позитивност – през уроците, които сме получили от житейската трудност; през благодарността за онова, което все пак имаме, или защото знаем, че “и това ще мине”. По-често обаче поддържаме бутафорна фасада, изградена от идеално подредени чаши кафе, филтрирани снимки и курирано щастие.
Малко са хората, които си позволяват да говорят за не толкова picture-perfect моментите от живота си, без да ги дорисуват с непопивното мастило на оптимистичния сентимент. И още по-малко са “пионерите”, които показват и онази част от ежедневието си, която не блести – баналностите на тревогата, невидимите пипала на умората, неизбежната скука от рутината. На кого би му било интересно, ако фийдът се превърне във venting машина, питам се, и отговорът се явява в мислите ми веднага – честно казано, май на никого.
НЕСЛУЧАЙНО СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ СА ОНАЗИ РЕАЛНОСТ, В КОЯТО БЯГАМЕ ОТ РЕАЛНОСТТА.
И все пак, поне от време на време, може би е добре да си напомним, че съществуват и други емоции освен щастие (и това е нормално, даже желано). Тъгата например, в приемливи дози, може да е полезна, макар и некомфортна. Когато бягаш от нея на всяка цена… цената, която плащаш, е висока. За да се облагодетелстваш от ползите ѝ, трябва да се осмелиш да я посрещнеш, да я разбереш, да не се страхуваш от това, да бъдеш уязвим с нея. Именно тази уязвимост, мисля си, е причината за развитието на токсичната позитивност като културен тренд – когато всеки друг изглежда, че е супер чил и мега positive vibes all day, every day, кой би искал да признае страховете, скрити под маската? Така обаче осакатяваш емоционалната си интелигентност, деформирайки широкия спектър от човешки изживявания, и вместо да задълбаеш в източника на негативните усещания и впоследствие да го елиминираш, го затрупваш с престорено щастие. А това, на свой ред, те разклаща емоционално и те прави по-склонен да реагираш на привидно дребни и незначителни тригъри.
Размишлявам си над тази тема от дъното на емоционалния кратер, в който изпадам от време на време. Сърбам си от стъклената чаша с насъбрано недоволство, притисната от плътно одеяло от душевна празнота (дето се казва “някакво никакво ми е”, буквално). Дали е в резултат на поредната доза разбърникани хормони, дали е реакция към залеза на лятото (осъзнаваш ли колко сме свързани с цикъла на природата всъщност?), или е просто необяснима вълна, която след ден-два-пет ще отмине, не зная. Вместо да я отричам обаче, ще потърся начин да се почувствам комфортно в прегръдката ѝ, да я опозная, да ѝ дам пространството да бъде. Защото колкото повече смиташ кофтито под килима, толкова повече то се натрупва – и толкова по-трудно е да го разчистиш после. Пък и човекът, казват даже учените, не е създаден да изпитва само щастие, а тъгата е само още един нюанс от невъзможно богатата ни душевна палитра.