Напоследък много си мисля за това, какво ни предизвиква да променяме себе си. Вглеждайки се в момичето, което съм била преди десетина години, виждам как то израства и се трансформира в жената, която съм днес. Дали е мъдростта на времето, събирана през разтърсващи експириънси и нелепи разочарования; или е неизбежният път, по който всеки от нас върви – не зная. Уверена съм обаче, че колелото се завъртя тогава, когато обърнах поглед навътре и избрах да следвам вътрешния си глас дори тогава, когато не го чувствах като “позволено”.
В тези илюзорни, но сякаш твърде реални граници може да съществува само онази част от теб, която околните намират за приемлива. Или която ти самият смяташ, че другите лесно могат да приемат, позовавайки се на обществени стереотипи, социална стигма или даже изводи, до които си достигнал през собствения си житейски опит. Всичко, намиращо се извън линиите, които си очертал, независимо от причината, носи етикет “достъп забранен”. В стремежа си да получиш нечие одобрение, си забраняваш всъщност да познаваш най-важното: истинското си аз.
Когато най-сетне, петнадесетина години overdue, се осмелих да погледна към съществото на проблемите си (а именно това, че не можех да приема disability-то си и го оставях да вършее на свобода в подсъзнанието ми), стъпих на един нов път, без дори да го осъзнавам. С всяка следваща стъпка и всеки нов изникнал въпрос опознавах нова частица от себе си – и хубави, и неприятни, а научавайки коя съм аз, коя си позволявам да бъда и какво намирам за “непозволено”, се променях малко по малко.
ВСЪЩНОСТ НЕ ЗНАЯ ДАЛИ ПРОМЯНА Е АКУРАТНАТА ДУМА, ИЛИ Е ОПОЗНАВАНЕ.
Така открих, че си позволявам да изразявам себе си през ограничени образи, които усещам като безопасни (разбирайте, които няма как да бъдат judge-вани). Такива са например професионалният ми образ, в който не присъства нищо лично (в първата ми сесия с психолог си спомням, че именно за кариерата си говорих през половината време в отговор на въпроса “коя е Илияна”), или ролята на “героинята”, която не позволява на случилото ѝ се да я повали и да я превърне в жертва; която не изглежда да бъде афектирана по какъвто и да е начин от увреждането си. Второто звучи супер, нали, но всъщност открих, че е само повърхност. Отвъд нея, в дълбочината се крият много притеснения, много страхове, неуверености и вярвания, които оказват влияние, по-често негативно, върху различни аспекти от живота ми.
Опознавайки ги и давайки им пространството да бъдат (нищо, че звучи контраинтуитивно), всъщност успях да ги “тествам” в реална среда. Може би има зрънце (или цял кочан) истина в това, че най-лошите сценарии обикновено се разгръщат само в главата ни. Ето защо е важно да премахнем табуто от темите табу и да ги превърнем в теми, по които не само може, а даже трябва да се говори. Чрез двустранен и искрен разговор можем да се учим едни други и едни от други, а това е най-сигурният път да елиминираме стереотипите, които тежат върху обществото ни.
На човек с disability не му е позволено да изразява себе си чрез начина, по който изглежда, защото това е част от сейф образа на това комюнити и всичко отвън него би предизвикало недоумение? Let’s give it a try. Оказа се, че никога не съм се чувствала повече себе си в дрехите и тялото си, а околните се вдъхновяват от стила, който идва отвътре, а не служи да затвърди стереотипния имидж. Човекът с disability не трябва да проявява слабост, ако иска да живее в ролята на “героя”, на чиято позитивност околните се възхищават. Вслушах се в гласа на страховете си и започнах да ги споделям с психолога си, с приятелите си, а по-късно и с вас, открехвайки вратата към един по-различен и уязвим образ. И така да ги филтрирам, приемам или преживявам. В образа на човека с disability няма място за интимност и на него не му е позволено да изисква от партньорите си и да търси дългосрочни връзки. Отворих темата за дейтинга, за търсенето на любов и предизвикателствата, които срещам, и наистина започнах да слагам себе си на първо място в това търсене, стремейки се да извадя “нуждата за валидация” от уравнението и да не приемам всяка неуспешна среща като лично падение.
Мисля си, че именно обогатяването на личността с нови образи, които ни изглеждат плашещи, рисковани, несигурни, които сме маркирали като “непозволени” заради вътрешни нагласи или наложената обществена стигма, е промяната, към която всички се стремим. Някои можем да опитаме, да ги поносим и отхвърлим, защото не се припознаваме в тях. Други обаче ще ни паснат така, както никои други. Защото в тях сме наистина себе си.