Социалните мрежи преливат от #selflove гурута, които обаче често остават на повърхността със съвети като това, да си сипеш чаша розе и да си кажеш пет пъти пред огледалото колко си перфектна и колко много се цениш. Себеобичта обаче не е повърхностна, нито пък е нещо, което правиш еднократно, което си казваш или пък купуваш. Всеки от нас ѝ дава различна дефиниция, но в същността си тя е дългосрочна работа. Времето, което отделяш да се поглезиш с чаша вино, любима книга, среща с приятели, е супер и е важно. Затова не трябва да го отписваш, но истината е, че можеш да ненавиждаш човека, който си; да си безкрайно несигурен в себе си, и пак да се наслаждаваш на тези малки моменти.
Себеобичта (за мен) е да познаваш страховете си. Такива имаме всички – и много често избираме да заглушим техните гласове, вместо да се вслушаме и да ги разберем. Защото е по-лесно.
Себеобичта е да намираш валидация единствено в себе си. Като човек, който дълги години е търсил такава в отношението на другите, разбирам колко трудно може да бъде това. Стойността ти като личност обаче не се измерва в броя харесвания, в бройката приятели и дали този или онзи те намира за интересен. Когато търсиш валидация отвън, следваш другите. Когато я откриваш отвътре, следваш себе си.
Себеобичта е да приемаш (а не да обичаш) недостатъците си. Никога няма да заобичам гръбначното си изкривяване или факта, че не мога да нося високи токчета. Никога няма да заобичам това, че тези проблеми усложняват dating живота ми (който поначало си е минно поле) и носят след себе си един куп въпроси и за двете страни. Например аз често се чудя кога и как да повдигна темата за disability-то ми, а пък на потенциалната половинка ѝ се налага да се запита вижда ли се във връзка с disabled човек – нещо, което по принцип едва ли някой седи просто ей така и си мисли, докато не му се случи. Никога няма да заобичам нищо от това, но се уча просто да го приемам.
Себеобичта е да търсиш хармония и да не се самонаказваш, когато губиш баланс. Себеобичта е дълбоко чувство за себестойност и увереността да заемеш мястото си в света.
Себеобичта е да си кажеш “обичам се” дори когато не се обичаш. Цената, която плащаш, е константното усилие да правиш избора да приемеш страховете си, допуснатите грешки, недостатъците си. Да си свършиш работата, да си зададеш трудните въпроси и да отвърнеш с още по-трудните отговори. Да знаеш, че не си перфектен и всичко не е супер, но това е окей. Защото приемаш всичко, което е “счупено”, и пукнатините не отнемат от стойността ти.