Ранните двадесет често се възприемат като период на сътресение, на преподреждане и допълване на твоята същност и житейски принципи. Излизайки от лежерните тийн години и навлизайки в зрялата реалност, неизбежно е да получиш някой друг удар по егото и някой друг белег в сърцето. Срещите с непознати препятствия и свободата да се впуснеш презглава към тях дават възможност да преоткриеш себе си, да се научиш на устойчивост, да разгърнеш хоризонта си, да изградиш нови интереси, а защо не и да промениш коренно лайфстайла си. 

Защото животът е промяна.

Животът е надграждане и растеж. В ранните двадесет минаваш през своя втори (и съществен) прощъпулник и правиш първите си осъзнати стъпки към следващото ниво, когато свещичките на тортата официално те доближават повече до тридесет, отколкото до сладкия тийн период. 

Двадесет и шестата си година посрещнах, заобиколена от (почти всички) най-близките си хора – с някои сме изградили дългогодишни приятелства, а с други просто се “усетихме”, макар да сме част от животите си отскоро. Докато си припомняхме спомени от изживени радости и приключения, се замислих за промените, през които всеки от нас е преминал от първата ни среща. Myself included. Сравнявайки snapshot-и от преди шест години и сега, вярвам, че разликите са осезаеми – и това е причина за щастие. Въпреки че пътят, довел ме до тук, невинаги е бил лесен и посоката често е неясна, не съм спирала да израствам, да се уча от грешките си и да трупам житейски опит. Дори (почти) научих кое е ляво и кое – дясно. Другото дясно, нали. 

“Виновник” за тези промени в голяма степен е периодът, който прекарах извън пределите на България. Освен че разчупи начина, по който възприемам света и хората в него, обучението в Холандия бе предизвикателно на адски много нива – от чисти битовизми през културен шок до наистина сериозните неща от живота. Имала съм разочарования, случили се от разминаване на мечтите в главата ми и суровата реалност пред мен. Имала съм наранявания, причинени умишлено или не от хора, в които съм вложила доверие. Най-ценните уроци получих именно от моментите, когато светът се е оказал по-различен от този в мислите ми; от моментите, когато губех детската наивност и я заменях с пробуждаща се зрялост. Gals, имала съм също *ужасен* стил на обличане. На двадесет и шест поне него съм успяла да превърна в decent. 

Станах по-себеуверена

Далеч съм от мисълта, че мога да бъда пример за увереност в себе си, но със сигурност твърдя, че по този критерий съм постигнала огромен прогрес. Приятелският ми кръг е дал своят съществен принос за това, да се отърся от притеснителността си и да придобия чувство за себестойност. Освен че ме предизвикваха и насърчаваха да се отворя към хората, да заявявам себе си по-явно и категорично, приятелите ми приемаха чудатостите на моя характер – къде с шега, къде просто с разбиране. Осъзнах също, че не можеш да се харесаш всекиму, и място в живота ти имат само онези, които оценяват качествата ти и прегръщат недостатъците ти. 

Опознавайки и създавайки себе си, през годините открих (и преоткривам) какви са силните и слабите ми черти, което на свой ред се превърна в източник на увереност. Случва ми се нерядко да губя почва под краката си и да залитам към предишната си несигурност – намериш ли самоувереност веднъж, не означава, че я притежаваш като даденост. Липсата на посока и фактът, че често изпитвам усещането, че съм stuck in life, например често ме карат да се чувствам неуверена – припомням си обаче, че изминатият от мен път е значителен и в края на краищата нещата се подреждат. 

Изгубих наивността си (частично)

Доверието, което имам в хората, е моят малък “ад и рай” – и се е превръщало често в основа на големи разочарования. Бидейки такъв човек, приемам всичко за чиста монета и не търся скрит замисъл в думи и действия. С времето се научих да гледам повече, отколкото да слушам, и да базирам доверието си на доводи, вместо да го раздавам просто ей така. В случаите, когато преценката ми се окаже грешна, успявам да преглътна разочарованието много по-лесно от преди и да не изпитвам съжаление.

Друг урок, който научих the hard way, бе този: ще бъдеш константа в живота на избрани хора. За всички други си просто пълнеж. И това е напълно окей. В ранните си двадесет се измъчвах от мисълта, че всъщност повечето хора не се интересуват особено от теб, и го изживявах много надълбоко. След това осъзнах обаче, че всички имаме лимитиран кръг от приятели, които наистина ценим и чиито интереси бихме поставили пред своите собствени. Не можеш да съдиш никого за това. Единственото, което можеш и трябва да направиш, е да влагаш доверието и емоциите си във важните за теб хора, за чието внимание и обич не се налага да се бориш.

Придобих независимост

Да разчитам повече на себе си, е една от най-големите промени в живота ми за последните шест години – финансово, емоционално, всякак. Вмъквам тук, че независимостта не значи непременно да се отделиш от останалите или никога да не търсиш подкрепа – крайност, в която залитнах за кратко време. Да бъдеш независим, означава да вземеш живота си в ръце, да правиш собствени избори и смело да посрещаш техните последствия. Защото всяко действие или бездействие има такива.

Приемам нещата такива, каквито са

Това твърдение е half-true, окей, но в контекста на сравнение между възприятията ми на двадесет и схващанията ми днес, клони в посока “истина”. Основният параметър на тази промяна е времето, което ми отнема, да приема, че нещата са такива, каквито са, а не каквито ми се иска – независимо дали говорим за отношения, или житейска ситуация. 

Поглеждайки към ранните си двадесет, виждам пропуснатите мигове щастие, за които животът не предлага backward бутон. Особено в първата си студентска година твърде често се вторачвах в неприятното и превъртах отново и отново моментите, когато хората са постъпвали различно от това, което съм очаквала от тях. Опитвах се да бъда нужна там, където нямаше нужда от мен, вместо да се фокусирам върху собствените си изживявания и и да създавам собственото си щастие. Разчитах очакванията ми да се реализират, вместо да се адаптирам към ситуацията и да живея в мига.

Към днешна дата се научих на адаптивност, научих се да виждам по-ясно картината на настоящето и да слагам фокуса върху хубавите неща в нея. Да приемам хората такива, каквито са, и да не преследвам онези, които избират да не бъдат част от живота ми. Да се наслаждавам повече на забавленията, да се справям по-успешно с предизвикателствата, без да пристъпвам към тях с очаквания – каквото се случи, такова е. Да съм по-отворена към нови изживявания и нови личности. И да реагирам на житейските ситуации с по-малко емоция и повече разум. И най-вече: разбрах цената на изгубеното време и пропиляната енергия – именно тези две неща притежаваме в ограничено количество и трябва да се научим да ги влагаме само в това, което си струва. 

На двадесет и шест осъзнавам, че предстои да надграждам много и също толкова много да изживея, за да се случи това надграждане. Безбройни са въпросите, на които трябва да намеря отговор, за да открия хармония в себе си. И все още се уча как да се отърва от тревожността, че животът ми не се движи в посока, която ми носи удовлетворение, че не се намирам там, където трябва да бъда (каквото и да означава това), че мога да постигна повече, но сякаш не предприемам правилните стъпки. И тази тревожност поставя граница между двадесетгодишното и сегашното ми аз, защото ясно разкрива най-съществената от всички промени. За шест години фокусът на моите размишления и възприятия се измени отвън навътре. Вместо да се опитвам да променям хората (кауза пердута), търся себе си – в себе си.