Имаш ли собствени ритуали, които са част от ежедневната ти рутина?
Определено да. През последните две години започнах да отделям, доколкото е възможно с моето ежедневие, време, в което да изучавам мен самата. Да оставам по-често с мислите си, преди ме беше страх от това начинание. Не е лесно да ги овладееш, но когато това се случи, всичко около теб се променя и разбираш своя си смисъл на живота, защото отново казвам – за всеки от нас той е различен. С нещата, през които съм преминавала цял живот, не се свиква. Но се научаваш да живееш с тях и те да станат част от теб самия – в това се крие красотата на живота, смятам аз. Да си адаптивен, да подхождаш с разбиране във всяка ситуация, да търсиш щастието си, а не изгодата.
Моите ритуали са станали съвсем простички, защото и аз самата се промених. От желание да си навсякъде, сред много хора, на първа линия, за мен в момента е важно след дълъг работен ден да се прибера у дома, да седна на красивата ми малка тераса, гледаща към куполите на Александър Невски, да си сипя чаша хубаво вино и да гледаме залеза с Боби и Чарли. Да се чуя с приятели или да гледам интересен сериал. След това да си взема дълъг горещ душ, да намажа тялото си с любим крем, който да ме пренесе на някое далечно място, на което мечтая да отида в скоро време, и след това да седна на лаптопа и да създавам съдържание. Това е моят перфектен завършек на деня, който да ме накара да съм щастлива от живота, който имам. За подхранване на душата при мен действат и ароматни свещи, хубава музика или в най-добрия случай – разходка из природата, за която в момента бленувам 😊
Защо е важно да практикуваме #selflove в ежедневието си?
Защото ако сам не се обичаш, защо и другите да го правят? Ако ти не знаеш кой си, то никога няма да предадеш правилно мислите и желанията си. За да си успешен във всеки един аспект от живота си, първо трябва да си наясно кой си, за какво се бориш, какво обичаш, какво не…каква е твоята цел. Да се уважаваш въпреки грешките, които правиш, защото често те водят до нещо по-добро.
Както говорихме и по-нагоре – намерете си своята рецепта за себеобич и я практикувайте колкото често имате нужда. За мен selflove вече е начин на живот и не се асоциира с дадено действие в определен ден и час, а по-скоро с мисловната ми дейност. Всичко, което правя в последните месеци, за мен е себеобич, защото все повече чрез дейностите, които извършвам, се доближавам до мястото, което искам да достигна. Себеобичам се, защото се наслаждавам на хората, проектите, природата, всичко, което ме заобикаля. Да се научиш да си в хармония със себе си е най-сложният процес, но всяко усилие си заслужава, повярвайте ми!
Всеки от нас е имал и има моменти, в които му липсва усещането за обич към себе си. Случва ли се и при теб и в какво се проявява тази липса?
Както казах – риба съм, което повярвай ми, в този аспект е доста болезнено. Вечно съм неразбрана, вечно си втълпявам, че някой не ме обича, харесва. Социално животно съм и винаги съм търсила одобрението на другите. Това е била и винаги ще бъде една от проблемните страни на характера ми, защото ме кара да се самоизяждам. Аз съм много всеотдаен партньор и приятел…и ако отсрещният човек не дава същото внимание към мен, не се интересува постоянно как съм, какво се случва в моя живот, автоматично мозъкът ми решава: той не ти е приятел, не те обича.
С времето обаче нещата се промениха и по трудния начин разбрах, че хората са различни. И това, че не ти дават същата доза…дори леко задушаващо внимание, не означава, че не те смятат за важна част от живота си. Всеки изразява чувствата си по различен начин и при някого дори едно мълчание заедно, може да означава много повече, от хилядите думи и сърцераздирателни речи, които аз бих изрекла. Така че не съдете, а усещайте хората. Всеки носи своята си странност и се научете вие сами да си дават нужната доза обич, за да оценявате всяка чужда след това.
Смяташ ли се за перфекционист? Кои са добрите и лошите страни на перфекционизма?
О, да. Мисля, че в предходните въпроси разбрахте, че съм болен перфекционист и не се спирам, докато не свърша работата си по най-добрия възможен начин. Такава съм и във връзките, отношенията с хората, очакванията към тях. Добрите страни са, че перфекционизмът те мотивира да вървиш стремглаво напред, но те изтощава до неимоверни измерения, които не искам дори да ви разказвам. Толкова ми е било болно на моменти в живота, че нещата не се случват по начина, по който искам, че съм имала суицидни мисли и са ме гонили по улиците, за да ме прибират.
Бурни бяха предходните години за мен, определено, но целият този работохолизъм и желание всичко да бъде на високо ниво, обединено обаче с преломни тежки моменти, ме научиха на баланс. Да имаш непостижими цели – и независимо от крайния резултат, да си щастлив. Звучи странно, но вече дори се радвам на провалите, защото те абсолютно винаги ми показват какво не съм направила правилно…и следващият път ще съм още по-добра респективно. Има резон, нали? Така че продължавам да изисквам много от себе си, но без да се обвинявам. Това е най-добрият вариант за мен самата в момента, ще видим какво ще покаже бъдещето 😊
Наскоро прочетох статия, според която силно изразеният перфекционизъм може да доведе именно до липсата на себеобич, която се проявява във формата на липса на задоволство от постигнатото и в постоянно себеобвинение за допуснати грешки, независимо колко малки са били. Което пък от своя страна допринася за принизяване на чувството за собствена стойност и ценност. Какво е твоето мнение по тази тема?
Напълно съгласна съм с това, което си прочела. Все едно си извадила думите от устата ми. Силно изразеният перфекционизъм може да доведе до липсата на себеобич, както беше довел при мен, затова и в предходния отговор казах, че разковничето е балансът. Ако ти си се родил такъв човек, едва ли ще промениш из основи характера си, но можеш да промениш възприятието си и реакциите си. Да си перфекционист до мозъка на костите си, да даваш всичко от себе си, но без да достигаш до крайности, до самообвинения, ако крайният резултат не е това, което си очаквал.
Години наред се влачих като истински робот, който нямаше сила на света и емоция, които да го накарат да почувства успокоение или радост. Всяка малка грешка отекваше в съзнанието ми с дни, месеци, имам случай до ден днешен за мое решение преди година и половина, за което искрено съжалявах и се самообвинявах до степен, в която в моите очи аз не бях стойностен и адекватен човек, бях едно нищо, без бъдеще и перспектива в живота си. Нямах стойност, ставах и лягах, работих до изтощение, колкото да премине денят и да започне следващият.
Вечно изпитвах FOMO – fear of missing out, че друг прави еди-какво си, а аз не. Че друг е на позиция, за която аз мечтая…и дори не се замислях, че аз самата всъщност влияя така на хората, които ме следват. Че моите успехи, които аз взимах за даденост и не остойностявах с хвърления от мен труд, са нещото, заради което друг човек се самообвинява.
И знаеш ли кой момент ме пречупи и сякаш ме накара да прогледна?
Загубата на майка ми. Състоянието, в което изпаднах, бе изключително нетипично и странно за някои хора, но за мен бе изцяло в реда на нещата. Познати около мен не се съобразяваха и се оплакваха за нещата от ежедневния живот, проблеми за неработещи програми в офиса, краят на света след раздяла – и въпреки болката, която изпитвах в себе си, аз изслушвах всеки един, всяка една болка, защото тя няма големина. Разочарованието от отхвърляне може да боли точно толкова, колкото и загубата на човек – призмите в главите ни са на различни честоти и всеки един проблем е най-големият за сегашния момент.
За мен е важно да не живея в златна клетка и винаги съм се заобикаляла с хора от всякакъв статут и начин на живот – така осъзнаваш ти къде се намираш и започваш да оценяваш абсолютно всичко – от хубавата храна, която слагаш на масата, през дрехите, които носиш, до хората, които са до теб.
Та така и с перфекционизма. Осъзнаваш, че както с болката, така и с него можеш да живееш в приятелски отношения. Ти му даваш нужното с отдаденост и работа, той ти връща с удовлетворение и подхранване на самочувствието. Без да се карате, ако някой сбърка за момент. Вътрешната стабилност е толкова силно оръжие, че външните фактори няма как да ти влияят, ако ти се обичаш и знаеш стойността си.
Липсата на обич към себе си често се разбира и като липса на обективно чувство за собствена стойност, поради което човек може да възприема себе си като “неуспешен”. Според теб кои са критериите, според които трябва да съдим за успеха?
Няма такива. Единственият критерий за успешност е дали си щастлив. Нищо друго няма значение. За едни успехът е кариера, за други голямо семейство. Някой ще каже, че изкаченият връх или спечеленото състезание е успех, друг ще е щастлив да проходи след години на количка или да зачене след хиляди неуспешни опити. Но не ти ли носи щастие това, което ти уж наричаш „успех“, то повярвайте ми, собствената стойност се губи някъде по трасето.
Противно на всички мнения ще кажа, че дори едни първични и за мен нестойностни мерила за това до колко си успешен в живота като вещи – къща, кола и т.н., могат да бъдат успех за някого, ако го правят щастлив.
Бидейки в тази среда на измислени критерии за успех, визирам социалните мрежи… знаеш, че тук нещата са доста изкривени и всеки от нас преминава през мислите – ами аз не съм достатъчно добър, моите текстове, кадри, видеа…не са и наполовина толкова добри, колкото на Х човек.
Аз също съм преминавала през този порочен кръг от мисли, чувства, терзания. Но предполагам и ти виждаш промяната в профила ми. На какво се дължи? На всичко, което изписах в предходните отговори. На цялата тази енергия да намеря собствения си баланс, какво е важно за мен, да премахна моя FOPO – fear of people opinion, защото той ми беше най-големият вредител, който да ме дърпа назад. Осъзнах, че няма как да се харесаш на всеки…а и не е нужно! Който „кликва“ с твоето съдържание, ще те намери. Който вече не намира общ интерес с твоите постове, ще те отследва. Така действат нещата за мен – свободни сме да подбираме какво да виждаме и това е най-голямото богатство!
Променям се всеки ден, като това, което ми помогна, е да бъда себе си и да пусна цялата ми креативност в главата на свобода. Преди премълчавах, не пусках страхотни статии и кадри от страх, дали ще се впишат в „модерното“. В момента правя това, което ми харесва, пиша това, което мисля и живея по начин, който да ме прави щастлива. Това е моят малък голям успех. Себеобич, отхвърляне на страха от чуждото мнение и учене от грешките. А успехът? Че осъзнах истини за себе си, от които ме беше страх преди, приех ги и продължих напред.
Прочетете също: здравей, Милена (или опитът на един независим артист с фрийлансинга в България)
Последвайте ме в Инстаграм
[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row]