„…9, 10, 11, 12, йееее!“. Преди точно девет години съм раздирала въздуха с въодушевени викове, унесена в еуфоричната атмосфера на своя абитуриентски бал. Ако някой ме беше попитал в онзи момент как си представям житейския си път нататък, със сигурност отговорът ми нямаше да прилича особено на реалността, която ми предстоеше да изживея. На раменете на бъдещите възрастни пада един въображаемо тежък товар – да вземат само правилни решения за своето бъдеще, да имат отговори, които всъщност имат само малцина, да изберат мечтата, която искат да преследват.
Освен ако не притежаваш изявлени ясновидски способности или особено даровита таро гледачка, едва ли можеш да си сигурен, че решение А е по-добро за теб от решение Б. Реалните ползи на човешките изживявания се отчитат често много, много по-късно от момента на тяхното случване. Така например мога да изпитвам колкото си искам съжаление, задето в последната година на студентството си не се преборих за по-успешен и вълнуващ стаж („стажувах“ в дигиталния отдел на марка за бижута в покрайнините на Амстердам, който отдел се състоеше от… мен и още един стажант) или пък че избрах „лесното“ и след края на обучението си се прибрах в България, където работата ми беше сигурна. Може да ме е преследвало невероятно FOMO заради това, че „изпускам“ възможността да опозная нови култури или да уча от един по-различен начин на работа. Може даже да съжалявам за онази токсична работна позиция, която избрах на по-късен етап, от която не получих друго, освен тонове травма и съмнение ставам ли изобщо за нещо в тоя живот.
Всяко едно от тези грешни на пръв поглед решения (или поне такива с очебийни недостатъци) е било всъщност правилно поради една-единствена причина – добри или лоши, ползотворни или токсични, тези избори са ме движили напред по същия този житейски път, който можем да си го представяме по какви ли не начини, но той се случва така, както си иска. Всички тези преживявания, позитивни или не, са ме екипирали с инструменти да разпознавам добрата работна позиция от безперспективната, плодотворната среда от токсичната атмосфера. Да имаш такива инструменти обаче, не е достатъчно – трябва да се научиш и как да ги използваш. Понякога заедно с тях се сдобиваме и с един защитен механизъм, наречен „страх“ – страхът, че следващата крачка ще те потопи в още по-смрадливо блато или че вече си стъпил на върха и няма да откриеш същото в нищо по-нататък. Ако вземеш от нея (и дадеш от себе си) всичко, което може да ти предостави, дори най-благоприятната среда губи своя чар, защото в този момент започваш да отъпкваш една и съща почва под краката си.
Изводът от тези, надявам се, не твърде хаотични размишления е следният: ако изборите, които правим, ни помагат да напредваме по пътя на живота, то защо ги наричаме „грешни“?