какво е искал да каже авторът за горкото болно инвалидче?

Long time no see е положението в блога. Затова пък темата, с която се завръщам, ми се струва важна, наистина важна. Ако някой е успял да пропусне стотиците статуси, туитове и изобщо общественото възмущение под каквато и да била соушъл медия форма, накратко ситуацията е следната. Провежда се матурата по БЕЛ вчера, а седмокласниците трябва да преразказват творбата на слабоизвестния писател Красимир Бачков, чието име сигурно едва ли някога щяхте да чуете, не защото, виждаш ли, качествената литература никога не достига до мейнстрийма, а просто защото… творчеството му не става.

Понеже много се изговори по тази тема, оставям ви два линка да се запознаете по-надълбоко с анализ от Площад Славейков и Красимира Хаджииванова. Аз пък искам да споделя своите пет стотинки (или цента, или рубли, както ви харесва), поглеждайки на разказа през една друга призма — тази на човек с увреждане. За да разберете защо тази гледна точка е важна, хубаво е да прочетете първо текста на господин Бачков, с кодово име в редактиран вариант за матурата “Талисманът” или “Обсидиан” в оригинал.

Освен че умело успява да напише разказ, който уж е модерен, но в същото време се усеща като ситуациран в далечен минал век, авторът показва и завидна игнорантност към създаването на образ на момиче с увреждане (или болест), който поне малко не е клиширан и стигматизиран по онзи ужасен български, комунистически начин, дето всички добре познаваме. Ако преди години да опишеш някого като “горкото болно дете в инвалидна количка” (без дори да се уточнява от какво е болно, щото едно време сигурно не е имало тази информация и имайки предвид нивото на информираност и знания е било окей, но днес спектърът на физически и психични болести е огромен и е хубаво да наричаме нещата с конкретните им имена), та ако преди години това е било приемливо, то днес изобщо, ама изобщо не е удачно.

Има огромна разлика между съжалението и емпатията. Текстът на този “автор” със сигурност не успява да я направи, дори напротив, здраво задълбава в посока на първото. Така в съзнанието на читателите (сред които са и податливите деца на матурите) се циментира тази идея, заложена в българската народопсихология, че да бъдеш инвалид е нещо страшно, лошо, тъжно, трудно, безнадеждно, нещо, което заслужава и просто трябва да бъде съжалявано. А всъщност човек може да изпитва състрадание, да съчувства и да иска да помогне, даже без да гледа на човека с увреждане със снизхождение и съжаление.

В един от параграфите имаме и друг нюанс, който показва абсолютната липса на разбиране на “твореца” към ситуацията. В този откъс майката на “горкото болно момиче” се вайка с какво са заслужили това наказание. Sorry, ама не. Просто не. Болестите и уврежданията не са божествено наказание, те са част от живота. Човешкото тяло и човешката психика са крехки, чупливи. И когато нещо се случи да бъде извън нормата, това не означава, че нещо си сгафил и някой някъде те наказва за разни измислени грехове. Защото, ако се замислите, така се създава усещането, че ти носиш отговорност за собственото си заболявяне. Fuck this.

Вълшебното изцеряване на момичето също служи да затвърди идеята, че да бъдеш в инвалидна количка (и да имаш каквато и да е тази мистериозна болест), е нещо толкова лошо, толкова страшно, че целият ти живот трябва да се върти около това, да се върнеш в редиците на “нормалните”. Помислете какво послание изпраща това както към децата, които пишат този преразказ, така и към онези, които наистина живеят този, явно според автора по-нисш, живот. Че трябва да чакат и да се надяват на чудо, за да могат да живеят нормално и щастливо. Тук отново се връщам на темата за липсата на поне мъничко детайл относно болестта на момичето, която може би е разковничето, за да бъде този разказ, ако не добър, то поне не толкова лош. Макар че, да ви кажа, не се сещам за много болести, от които хем да не можеш да ходиш, хем да имат някакво мигновено бързо лечение, хем едно камъче, братче, да може да ги излекува.

Иначе човечецът, написал този Facebook статус с нулева литературна стойност (защото такива сме чели безброй, от ревливи по-ревливи, създадени да събират лайкове, шерове и коментари “амин!” под тях), е от Възраждане. И неговият повърхностен, стигматиращ поглед към хората с увреждане е поредната, една от многото причини, поради които не трябва да бъдем безразлични.