Социалните мрежи отдавна не са просто място за забавление, където да развиваш фермерските си умения. Не са и дневник, в който да записваш всяка своя мисъл, било то мъдра или глупава; нито пък албум, в който да качиш стотици еднакви снимки от приятелско събиране – на момента, без обработка и филтър. Освен че подбираме съдържанието си така, че да представя живота ни в най-перфектната му светлина, съзнателно пропускайки „грозното“ и дори обикновеното в ежедневието си, често избираме да го покажем през една несъществуваща призма.

Липсата на автентичност – от фалшивите профили до фалшивите световни новини – се превръща в огромен проблем за обществата на социалните мрежи. Негативните резултати са налице – не само във виртуалния свят, но и в живия живот. Поглеждайки в огледалото, в отражението си виждаме недостатъци. Взирайки се в ежедневието си, то ни се струва твърде скучно, твърде мрачно, твърде еднообразно. Едва ли съм единствената, която понякога, в пристъп на паника, си мисли – времето изтича от шепите ми, а защо не успявам да пренаредя живота си, за да бъде перфектен?

Защо ли? Защото истинските истории са далеч от перфектни. Не са просто изречение, започващо с главна буква и завършващо с точка. Те са сложни, с многоточия и въпросителни, понякога твърде объркани, за да направят смисъл. И въпреки че уж са в тренда на автентичността, улавящ вълните на Instagram алгоритмите, истинските истории често потъват на дъното.

Казваме, че сме уморени от фалшивостта на социалните мрежи, и ни се иска да виждаме повече несъвършена реалност, отколкото перфектна фантазия.

НЕ ВИ ЛИ СЕ СТРУВА ОБАЧЕ, ЧЕ ДОРИ НЕСЪВЪРШЕНСТВОТО ИЗГЛЕЖДА НЯКАК… КУРИРАНО?

Някак поднесено винаги, неизбежно с позитивен twist? Не че виждам нещо лошо чашата да бъде наполовина пълна. Но ако отказваме да погледнем или да покажем, че другата ѝ половина всъщност е празна, не разказваме ли отново една непълна история?

В няколкото пъти, когато съм се осмелявала да говоря за празната половина на чашата, без да превръщам разказа си в ода на фалшивия позитивизъм, всъщност немалко читатели, немалко хора от другата страна на екрана са затваряли очи. Цифрите отдавна не са ми самоцел, но ще призная, че това леко ме жегва. За всеки изгубен човек, зная, че има поне двама, които се вслушват. И въпреки това си казвам – окей, все си повтаряме колко ни е писнало, че всички в социалните мрежи са еднакви, че показват живота си нереално съвършен, че сигурно и тях ги преследват човешки болки, притеснения, страхове. Когато обаче повдигнем завесата и погледнем отвъд перфектното, истинското сякаш ни се струва твърде познато може би, твърде ангажиращо, твърде натоварващо, твърде… истинско?

И за финал – ето няколко неща от живота ми, които не са перфектни, а просто са истински.

Истинско е това, че бъда жена с disability, се оказва пълно с неосъзнати съмнения и неизживени страхове, които сама слагам пред себе си и отношенията си с хората като препъникамък.

Истинско е това, че неволно съм изградила наратив в подсъзнанието си, че не заслужавам всичко, което имат другите. Истинско е, че да пиша осъзнато по него, всъщност е изключително трудно, объркано и непостоянно.

Истинско е това, че ми се иска disability empowerment-ът, който показвам и за който говоря, да бъде единственото истинско. Истинско е също, че не е.

Истинско е, че пишейки тези редове, изпитвам неудържимо желание да завъртя всичко казано дотук в добре познатия positivity twist. За да го почувствам малко по-перфектно. За да погледнете отново към пълната половина на чашата. Но тази история не разказва за нея.

пп. зад обектива е @longlitsense.