Рано или късно достигаш до прозрения, които пропълзяват измежду устните ти като дълго чакани въздишки. Сякаш забелязваш пукнатина в тавана, в който си се взирал минута след минута, ден подир ден — цял живот.
Кога точно ме споходи това осъзнаване, не мога да опиша. Прелиташе през мислите като далечна светкавица, неуловима, стаена в дълбините на подсъзнанието. Може би винаги съм го имала там, някъде в дълбокото на океана, който е душата ми. И може би съм го съзирала и съм отмествала очи — защото преплетат ли се нашите погледи, би се наложило да го приема като своя истина.
През светлите щори на простичко обзаведената стая се промъкват лъчите на следобедното слънце. Тишината е приветстваща, подканваща, също както излъчването на терапевта. Най-сетне подхващаме тема, която отбягвам и заривам под десетки други разговори — разговори за токсичните хора в живота ми, за житейските приоритети и неизменното чувство на неувереност, преплело се в почти всеки негов аспект. Понякога се чувствам като дете на морския бряг, копаещо дупки в пясъка, търсейки съкровище. Дълбая навътре, за да открия себе си.
Ето че поставям въпроса, чийто отговор ще изиска от мен да призная това, което дълго съм отричала. Думите се търкулват в тишината на стаята. Мисълта, заровена в най-скришното кътче на подсъзнанието, придобива форма, придобива облик. Придобива смисъл.
Винаги съм носила недостатъците си, disability-то си като предпазен щит. Изграждала съм образа на силна личност, която не ги възприема като спирачки, бариера, граница; на човек, който служи като чуждо вдъхновение. Приела съм ги като част от себе си. Понякога дори съм ги използвала като финален щрих, превърнал ме в завършена.
Всичко това е истина. Вярвам, че те наистина са такива.
МОГАТ ЛИ ОБАЧЕ ДВЕ ИСТИНИ ДА СЪЩЕСТВУВАТ ЗАЕДНО? ИЛИ НЕИЗБЕЖНО ЕДНА ОТ ТЯХ СЕ ПРЕВРЪЩА В ЗАБЛУДА?
Дълго търсих отговор на въпроса, какъв е източникът на едно специфично усещане, което мога да нарека “crippling anxiety”. Идва на вълни в ситуации, в които чувствам, че трябва да докажа себе си. Когато съм поставена в позиция, в която усещам уязвимост. Когато съм изправена пред големи препятствия, но също така пред най-обикновени случки от ежедневието. Сякаш съм по-малко, затова трябва да покажа повече. Сякаш нещо липсва, за да бъда достатъчна, затова трябва да запълня повече. Сякаш трябва да направя по-голяма крачка, за да съм наравно с другите.
Нямам ясни спомени от първите години след операцията, която промени курса на живота ми. Нито един отпечатък от мислите на онова десетгодишно дете, поставено в една нова реалност. Един-единствен изблик си спомням — и толкова. Останалото, изглежда, е примиреност.
Между приемане и примиряване обаче съществува колосална разлика. Лесно е да ги сбъркаш, оказва се. Границата е съвсем тънка, но прекрачиш ли я, попадаш в различна перспектива. Примиреността ти дава възможност да продължиш напред, ала влачейки след себе си товар от страхове, колебания, несигурности. Приемането те освобождава от всички тях.
А аз нося в гърдите си много такива. Признавайки пред себе си най-сетне, че не приемам напълно това, което ме прави различна, ми помогна да свържа точките между липсата на приемане и чувството за неувереност, недостатъчност. Осъзнах, че товарът от негативни емоции към себе си обезценява усещането ми за себестойност. И се превръща в невидима прежда, която се разстила върху всяко кътче от живота ми.
Споделям ти своята история, за да се изправя пред един от тези страхове.
Страхът да бъда различна. Признавам, че съм — колкото и дълго да бягах от този етикет. Слагам го на гърдите си и давам същата възможност на теб. Защото етикетът сам по себе си не означава нищо. Примирявайки се с него, е петно, камък, липса. А когато го приемеш, ще бъде връщане към себе си.