Когато бях дете, обичах да си мечтая за това, какъв ще бъде животът ми като “голяма”. Оставях въображението си да пътува свободно, несдържано в границите на реалното. В една от любимите си детски фантазии например живея в Ню Йорк и съм главен редактор на известно модно списание. Можеш да се досетиш откъде съм се инспирирала, предполагам. Обичах да изпипвам мечтите си до най-малкия детайл – от това, как би изглеждал апартаментът ми, до това, с какви обувки съм си съчетала аутфита.

Черпех вдъхновение от любимите си герои в книгите, от приключенията на жените в телевизора. И въпреки че се променяха по мъничко през годините, всички тези мечти имаха една свързваща ги нишка: неподправена, непокорна увереност, че за мен няма нищо невъзможно.

Колкото повече пораствах обаче, толкова повече колебание се промъкваше в мен. И колкото повече колебание се натрупваше, толкова по-трудно бе да мечтая.

НЯКОГА СЕ ПРЕВЪРНА В СЕГА, А РЕАЛНОСТТА НЕ Е СЪВЪРШЕНА КАТО МЕЧТИТЕ.

И сякаш е по-лесно да ги запазиш в мислите си перфектни, като убежище, към което се връщаш за утеха, отколкото да ги пречупиш в опит да ги сбъднеш.

В скорошен разговор осъзнах, че изпитвам недоволство от човека, който съм; от ежедневието, което водя. Не защото животът ми не става, а защото е далеч от образа, към който имам в главата си. И съм далеч от този образ не защото е недостижим, а защото се страхувам, че няма да бъде съвършен.

Сякаш не съм достатъчна, за да го сбъдна.

И вместо това – си намирам оправдания. Не съм достатъчно мотивирана, за да направя еди какво си. Не съм достатъчно образована по темата, за да изразявам мнение за еди що. Схващаш идеята. 

Затваряйки се в тази кутия от съмнения обаче, оставяш отвън един огромен потенциал за щастие. Избирайки да не градиш живот от мечти, всъщност създаваш живот от пропуснати възможности. Всичко това – защото се притесняваш, че ще разочароваш някого… или най-вече себе си. А всъщност се оказва, че вървиш по най-сигурния път към разочарованието – и този път не е липсата на съвършенство, а липсата на себе си.

Истината е, че на никого не му пука дали си перфектен. Може би първият ти подкаст ще бъде тотална трагедия. Или пък ще ти отнеме безброй експерименти, докато се научиш как да комбинираш цветове, кройки и шарки в свой личен стил, който да заприлича на този във въображението ти. Може би ще се провалиш в следващото си начинание, каквото и да е то, но неминуемо ще си научил нещо. И може би ще има хора, които ще те съдят, но със сигурност ще има такива, които ще те подкрепят. 

Не казвам, че е лесно да излезеш от кутията. Даже когато осъзнаеш това, което аз съм осъзнала за себе си, стените си остават все така високи. Докато пиша този текст дори, през мислите ми преминава въпросителна: дали си струва? Мисля си обаче, че това, осъзнаването, е първата стъпка навън.