#нещатаотживота

моето сърце е дете

my heart is a child

it doesn’t understand endings

— k.tolnoe

So, last night I got to thinking, както би написала Carrie Bradshaw. Това ще бъде един от онези текстове тип “споделени размисли”, като този тук например. Един от онези текстове, в които може би всеки открива по нещо за себе си, а може би не. Един от онези текстове, който просто е.

Моето сърце е дете. И независимо от болките, които му е писано да изживее – различни по калибър и разнообразни по същност, вероятно винаги ще бъде. Винаги ще иска това, което иска (упс, Selena Gomez, sorry за авторските права), и също както децата не разбират защо не могат да получат шоколадов сладолед в средата на декември, то не би могло да разбере защо нещата не се случват според собствените му желания.

Детството обаче си отива от теб тогава, когато осъзнаеш две неща: невинаги ти се дава това, което искаш, просто защото невинаги искаш това, което ти трябва (това направо си е извадка от @confessionsofapoetess, ама там авторските права  са си мои, шегичка). И ако животът е път, то уроците, които научаваш, вървейки по него, ти помагат да навигираш сърцето си. Защото знаеш, че сладолед през декември ще ти навлече ангина… или джелатерията просто не работи.

Ако допреди години позволявах на сърцето да превземе изцяло посоката ми, то опитът ме е научил, че когато нещо е извън твоя grasp поради каквато и да било причина, време е да го пуснеш. Защото да стискаш в шепите си счупените стъкълца на пясъчен часовник, не би върнало отнесените от вятъра прашинки. Тях просто вече ги няма.

И това, приятелчета, го казва разумът, който знае, че А) животът продължава, Б) нещата са такива, каквито са, В) понякога вместо сладолед, може да си купиш кактуси от IKEA.

Вижте още: животът, клиширано, не спира

Извън темата: 5 идеи за брънч през уикенда

Последвайте ме в Инстаграм за още

  •  
  •  
  •  

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *