Новото начало винаги е малко страшничко, малко несигурно и много вълнуващо. Мисля си, че всеки човек си развива собствен механизъм за приспособяване към промените в живота – при някои се случва от раз да загърбят нещата такива, каквито са били; други пък се нуждаят от повечко време. Досегашният ми опит ме научи на гъвкавост – да запазвам спомена за миналото, но и да разтварям шепи, за да уловя поредицата от мигове на настоящето. Понякога осъзнавам, че стоя на границата между двата “лагера” – имам още уроци по приспособимост за учене и същевременно очакването на нещо ново и непознато ме изпълва с огромно, огромно вълнение.
Попаднах на няколко стари кадъра от онзи период от живота ми, който винаги определям като един от най-щастливите ми досега. Испания беше третата държава, в която “пуснах корени” за около шест месеца – и частица от мен си остана там, въпреки че тялом съм другаде. Когато мисля за живота в Мадрид, си представям огнени залези, удивително вкусна храна, ароматно вино…
представям си един истински жив живот.
В интерес на истината – можех да изживея няколкото месеца там много по-интензивно и сегашното ми аз вероятно би прекарало повече време из магичните улички на града. И въпреки това спомените ми са безкрайно ярки, пъстри и изпълнени с енергия.
Разказвам ви ги тези неща, защото ми се говори за това, колко е важна промяната в живота. Когато кандидатствах за университета в Мадрид, всъщност не познавах никого в този, бих казала, космополитен град. Съвсем осъзнато избрах да съм 100% чужденка, защото исках да разчупя рамките на това, коя съм. В реалност, оказа се, всеки си носи тези граници със себе си – буквалното преминаване на географските такива не гарантира, че ще прескочиш границите, поставени отвътре. Това го разбрах в доста по-късен етап, но испанският експириънс със сигурност допринесе много.
В Мадрид се чувствах истински щастлива, истински свободна.
Понякога се чудя доколко хората, с които се запознах, бяха фактор за това щастие. Живеех в малък и кокетен апартамент с още няколко човека от различни кътчета на света, които ме вдъхновяваха, забавляваха и изобщо – бяха ми безкрайно, безкрайно любими. С някои от тях все още поддържаме връзка и често си разказваме за новостите в живота, с други ни свързват предимно социалните мрежи. И това беше още един урок по приспособяване – или даже два.
Първият е: да умееш да пречупиш собствената си култура, за да си позволиш да опознаеш и да възприемеш с отворено сърце културата на другите. А вторият е, че трябва да се радваш на споделените моменти, но и умееш да “пуснеш” хората, когато дойде време за раздяла. Динамиката на днешното ежедневие се отразява неизбежно върху отношенията между хората, което подчертавам, не означава, че трябва да спреш да се привързваш. По-скоро трябва да се научиш да приемаш промяната в начина на общуване – с един от най-близките ми хора в Мадрид, с когото си говорех всеки ден с часове, си пишем веднъж в сезона, което, признавам си, малко ме натъжава, но пък за сметка на това чатовете ни приличат на писма от миналия век.
Когато денят на полета ми към България дойде, ми беше доста трудно да гледам напред с очакване, защото много, много ми се искаше нещата да не се променят.
Обаче животът, клиширано, не спира.
Животът е промяна, а промяната в обстоятелствата около нас води до промяна и отвътре. Наскоро прочетох някъде един цитат, който много ми хареса: всеки ново ниво, на което преминаваш, ще изисква от теб да покажеш нови качества и да придобиеш нови умения – не само career-wise, но и също чисто и просто личностни такива. Иначе казано, да се приспособиш към новата ситуация, към новото обкръжение – защото промяната е единствената константа.